Смешни истории с София

Философия на физическата подготовка:

1. Баба ми започна да ходи по 5 км дневно, когато беше на 60. В момента тя е на 97 и ние нямаме никакво понятие къде е...

2. Единствената причина, поради която бих започнал да тичам – това е за да мога отново да чуя учестеното си дишане...

3. Длъжен съм да правя упражнения рано сутрин, преди заспалият ми мозък да разбере какво става.

4. Никой не може да ме накара да правя наклони напред. Ако Господ е искал да си докосваме пръстите на краката с пръстите на ръцете, той щеше да направи тялото по–късо...

5. Доставят ми удоволствие дългите разходки. Особено, когато на тях отиват хора, които адски много ме дразнят.

6. Имам дебели бедра, но за щастие коремът ми ги прикрива...

7. Преимуществото, да се занимаваш със спорт всеки ден е това, че ще умреш здрав...

8. И накрая, аз не тичам, защото в такива случаи, винаги ми се разплисква алкохола от чашата...

Когато Мичето отиде на гости на баба си Мика и като видя баба ѝ, как Мичето издои кравата за има няма 2 минути... и бая се усъмни, дали наистина работи като учителка в София.

На баба Мика, внучка и Марая, 23–год. секси блондинка, отиде от Каспичан в София да учи педагогика и да става учителка. И лято, като си дойде и отиде при нея, на село, хем на гости, хем да ѝ помогне. Ама баба и, като видя, как издои кравата за има–няма 5 минути и нещо се усъмни в педагогиката.

След 0:5 със Швеция Пажин решил да се маскира, за да си няма проблеми в София. Сложил си изкуствена брада, черни очила и бейзболна шапка. За да е спокоен, че няма да го познаят отива при една бабичка, която продава семки до стадиона и я пита:
– Бабо познаваш ли ме?
– Да бе ти си Пажин!
– Как се сети бе!
– Ами аз съм Пламен Марков.

Една баба селянка решила да отиде в София на гости на сина си. Изведнъж го вижда в двора на непозната сграда и го пита:
– Синко, ти сега къде живееш?
– Ох мамо, до вчера живеех срещу затвора, днес живея срещу нас.

На Централна гара – София една баба се качила във влака за Бургас. Влязла в първото купе. То било пълно с възрастни хора. И ги попитала:
– Прощавайте! Тука някой има ли внуци?
Хората отговорили в хор:
– Да, всички имаме.
Старицата продължила нататък. Влязла в следващото купе. То било пълно с хора на средна възраст. И ги попитала:
– Прощавайте! Тука някой има ли внуци?
Двама–трима кимнали утвърдително:
– Да, имаме.
Бабата продължила нататък. Накрая стигнала до последното купе. То било пълно със съвсем млади хора. И тя отново попитала:
– Прощавайте! Тука някой има ли внуци?
Младежите се засмели:
– Ние още деца нямаме, пък камо ли внуци!
Бабата грейнала от радост:
– Чудесно! Може ли да пътувам при вас? Те отговорили любезно:
– Заповядайте! Но защо ни зададохте такъв въпрос?
Старицата обяснила:
– Сега, искам чак до морето да ви говоря за моите внуци. А много мразя някой да ме прекъсне и да почне да говори за неговите.

На Централна гара – София, една бабичка се качила във влака за Бургас. Влязла в първото купе. То било пълно с възрастни хора. И ги попитала:
– Прощавайте, тука някой има ли внуци?
Ония се обадили в хор:
– Да, всички имаме!
Старицата продължила нататък. Влязла в следващото купе. То било пълно с хора на средна възраст. И ги попитала:
– Прощавайте, тука някой има ли внуци?
Двама–трима кимнали утвърдително:
– Да, имаме!
Нашата героиня продължила нататък. Накрая стигнала до последното купе. То било пълно със съвсем млади хора.
Жената на преклонна възраст ги попитала:
– Прощавайте, тука някой има ли внуци?
Ония се засмели:
– Ние, още деца нямаме, пък – камо ли внуци!
Бабичката грейнала от радост:
– Чудесно! Може ли да пътувам при вас?
Ония отговорили любезно:
– Заповядайте! Но защо ни зададохте такъв въпрос?
Старицата обяснила:
– Сега, искам чак до морето да ви говоря за моите внуци! А много мразя някой да ме прекъсне и да почне да говори за неговите внуци!

След 2:5 от Грузия Десподов решил да се маскира, за да си няма проблеми в София. Сложил си изкуствена брада, черни очила и бейзболна шапка. За да е спокоен, че няма да го познаят отива при една бабичка, която продава семки до стадиона и я пита:
– Бабо познаваш ли ме?
– Да бе, ти си Десподов!
– Как се сети?
– Аз съм Ясен Петров.

Баба от село ще прати на внуците картофи, яйца, месо, туршия. Баба от София ще прати... много поздрави...

Баба и дядо хортуват:
– Стефане, един ден като умре некой от назе, я ша ида при децата у София...

Най–новата телефонна измама:
– Бабо, дай 10 хил. лева, че счупих една пейка в София!

Във връзка с предложението летище София да се преименува на „Жельо Желев”, предлагам то да се казва „БАБА ЯГА”, в чест на познатата ни от приказките героиня, допринесла от древни времена за укрепването на националните ни приоритети в областта на въздухоплаването и изпреварила световните технологии в областта на „Умните къщи”,съчетаващи в себе си и качеството на безпилотните транспортни средства! Нейните авангардни идеи за отказ от добри пътища и комуникации до населените места са като пътеводна звезда в нашето развитие!

Моят приятел машинист П.Д. работеше в депо София на 04.13 (дизел). Един ден качил дядо си да го откара до Видин, тъй като имал курс с бърз влак дотам, а дядото бил от тамошно село. Седнал дядото в кабината на сгъваемата седалка за инструктора, потеглили и почнал да пита:
– Пешко, ти си такова слабичко момче, как я караш тая грамадна машина, бе?
– Не е до сила, дядо, ето – седя си в креслото, въртя си се и от време на време държа туй кормило (контролерът се върти с нещо като малко кормилце).
Наближили до първия тунел и П. решил да се помайтапи:
– Виждаш ли, дядо, тая дупка пред нас? Дръж се да я улучим право в средата, че иначе ни е спукана работата!
Старецът се спекъл, забил нокти в седалката, ококорил очи като бушони и заломотил с треперещ глас:
– Ей, момче, внимавай, дръж здраво кормилото! Друг път вкарвал ли си тая грамадна пущина в таз малка дупка? Ще ни попилееш, бе, дръж здраво! И намали малко, джереме такова, какво си се зафърчал... Ей! Ей! Олелееее... – Влакът влиза в тунела и грохотът го заглушава.
Излезли на светло, Пешо погледнал дядо си и съжалил, че се е пошегувал – старецът бил бял като платно, целия облян в пот, а пръстите му от стискане на седалката били направили дупки в тапицерията. От прехапаните му устни била потекла кръв.
– Охххх, Пеше, има ли още такива дупки, бе миличко?
– Абе дядо, нали знаеш, че влакът върви по релси и не може и на милиметър настрани да мръдне – желязото го води! Това кормило е за друго (врътва го насам–нататък). А пък дупки – колкото щеш. Имаме още 21 да минем. Ти чунким за пръв път минаваш от тука!
– Е, Пеше, ти си знаеш как върви влака, ама я дръж здраво кормилото, пък си приказвай каквото искаш... То, отзаде у вагона си е друго... А! Друга дупка! Я спри да слезем, баба ти нема да остава вдовица на стари години! Спирай ти казвам!

Афиш за кино в София: "Заповядайте да гледате новият шведски филм "Баба дава на войника".
Чудовищен интерес, киното се пръска по шевовете. Преди прожекцията излиза уредникът на киното и прави анонс:
– Другари и другарки, станала е лека грешка! Филмът не е шведски, а съветски. И не е "Баба дава на войника", а "Балада за войника". Приятно гледане.